Американката

Шефът закъсняваше за втората среща вече с час. Съпругата на мистър Бароус стоеше права и говореше последователно, сякаш няма да спре!

- Спокойно! Формулярът е само 6 страници, останалото е инструкции за попълването му. Ще ги разделя, за да е по-лесно.

- О, разбира се! Дали господинът се е занимавал с това, да прекрати двойно гражданство на американски гражданин?

Господинът, т.е. шефът ми, работеше с Консулството от години.  Имаше и дъщеря и зет в Щатите, при които прекарваше всяка Коледа.

- Да, специалист е по международно право… – уверих я.

- Радвам се! Сигурно ще приключим бързо… В шест трябва да ходя на изложба във Френския Институт.

Показа ми покана с две огледално разположени картини. Трябваше да приключим с американския й живот за половин час, за да отиде на двойната премиера.

- Моя приятелка ме покани. Със съпругa ми, мистър Бароус, прекарвахме летата във Франция. Говоря и малко френски….

Всички говорим френски, помислих си. Всички, които няма къде да отидат, говорят поне малко френски.

- Ще успеем… По документи сте продала и двата апартамента, придобити по време на брака…

- Само малко вещи… Разбирате ли, там имаше тази жена, и тези работници, които лепяха етикети и кашони, адреси, и „Това къде? Онова къде?” И после от фирмата пращали по адреси – за благотворителност, за България… И аз не зная,… не зная доколко вещите са стигнали където съм ги пратила. Със сигурност нещо се е изгубило.

Нямаше почти нищо за деклариране. По-голямата част от  придобитото през брака й се бе превърнала в пари, описани почтено от личен счетоводител. Останалото се криеше дълбоко под гласа й – дори на интвервюто в Консулството не биха го доловили.

- Защо не оставихте мебелите при близки и приятели в Ню Йорк?

Всъщност, защо не ги оставила на децата си беше въпросът. Баба ми завеща всичко на сина си. После той й го върна, когато той замина със семейството си за Америка. Оттогава тя превърна жилището в консервно помещение. Нито го отопляваше, нито го замърсяваше с човешко присъствие. Така и останалите тръгнахме в различни посоки.

- О, приятелите ми напуснаха Ню Йорк. Всеки в различна посока. Според това къде имаше работа. Не остана никой с мен. А със съпруга ми нямаме деца… Затова се върнах тук, при моя брат.

Бе купила два апартамента в София, колкото бе продала, за да се върне при единствения й корен в България, нейния брат. Бе направила това спокойно, последователно, без жестокия драматизъм на раздялата, сякаш в чужбина бе усвоила някаква тайна.

Тази тайна бе изписана по лицето й. Очите й сияеха, косите й бяха сресани под диадема като на ученичка, естествено за възрастта й, както естествено се изписваха по лицето ми самотата и скиталчеството сред родното.


След повече от три часа документите й бяха готови. И аз, и шефът се уморихме. Ако тя бе уморена, щеше да замине за гостоприемния Париж. Но после Париж щеше да й напомни за любовта на съпруга й,  за летата с него там, а после и за смъртта му, и щеше да я оттласне от себе си чак в България.

- Съжалявам, че пропуснахте премиерата във Френския… – казах при изпращането й.

Тя си тръгваше преди да ми е предала тайната на живота  си, а аз никога нямаше да замина за Америка, за да я науча сама. Не исках и да я спра, когато тя официално стоеше на прага на нов нераздвоен живот.

- Няма проблем, сигурна съм, че ще има още покани.-  усмихна се ,- Желая ви щастие! –и затвори вратата на асансьора след себе си.


- Забеляза ли? – каза шефът след като я изпратихме. Може би той също я бе забелязал…

- Кое? Нищо не съм забелязала… – прикрих се. За мен казваше, че съм разсеяна поради младостта си, но този път знаех, че нещо ми бе убягнало.

- Никак не й личи, нали? Каква жизнена и приказлива жена! – засмя се шефът. – Как любовта на съпруга й я е съхранила само! А е на над 70 години!

Текстът е написан за пролетното издания на платформата “София:Поетики” на тема “Америки”, което се порведе на 23-24 юни, 2012. www.sofiapoetics.eu