Американката

Шефът закъсняваше за втората среща вече с час. Съпругата на мистър Бароус стоеше права и говореше последователно, сякаш няма да спре!

- Спокойно! Формулярът е само 6 страници, останалото е инструкции за попълването му. Ще ги разделя, за да е по-лесно.

- О, разбира се! Дали господинът се е занимавал с това, да прекрати двойно гражданство на американски гражданин?

Господинът, т.е. шефът ми, работеше с Консулството от години.  Имаше и дъщеря и зет в Щатите, при които прекарваше всяка Коледа.

- Да, специалист е по международно право… – уверих я.

- Радвам се! Сигурно ще приключим бързо… В шест трябва да ходя на изложба във Френския Институт.

Показа ми покана с две огледално разположени картини. Трябваше да приключим с американския й живот за половин час, за да отиде на двойната премиера.

- Моя приятелка ме покани. Със съпругa ми, мистър Бароус, прекарвахме летата във Франция. Говоря и малко френски….

Всички говорим френски, помислих си. Всички, които няма къде да отидат, говорят поне малко френски.

- Ще успеем… По документи сте продала и двата апартамента, придобити по време на брака…

- Само малко вещи… Разбирате ли, там имаше тази жена, и тези работници, които лепяха етикети и кашони, адреси, и „Това къде? Онова къде?” И после от фирмата пращали по адреси – за благотворителност, за България… И аз не зная,… не зная доколко вещите са стигнали където съм ги пратила. Със сигурност нещо се е изгубило.

Нямаше почти нищо за деклариране. По-голямата част от  придобитото през брака й се бе превърнала в пари, описани почтено от личен счетоводител. Останалото се криеше дълбоко под гласа й – дори на интвервюто в Консулството не биха го доловили.

- Защо не оставихте мебелите при близки и приятели в Ню Йорк?

Всъщност, защо не ги оставила на децата си беше въпросът. Баба ми завеща всичко на сина си. После той й го върна, когато той замина със семейството си за Америка. Оттогава тя превърна жилището в консервно помещение. Нито го отопляваше, нито го замърсяваше с човешко присъствие. Така и останалите тръгнахме в различни посоки.

- О, приятелите ми напуснаха Ню Йорк. Всеки в различна посока. Според това къде имаше работа. Не остана никой с мен. А със съпруга ми нямаме деца… Затова се върнах тук, при моя брат.

Бе купила два апартамента в София, колкото бе продала, за да се върне при единствения й корен в България, нейния брат. Бе направила това спокойно, последователно, без жестокия драматизъм на раздялата, сякаш в чужбина бе усвоила някаква тайна.

Тази тайна бе изписана по лицето й. Очите й сияеха, косите й бяха сресани под диадема като на ученичка, естествено за възрастта й, както естествено се изписваха по лицето ми самотата и скиталчеството сред родното.


След повече от три часа документите й бяха готови. И аз, и шефът се уморихме. Ако тя бе уморена, щеше да замине за гостоприемния Париж. Но после Париж щеше да й напомни за любовта на съпруга й,  за летата с него там, а после и за смъртта му, и щеше да я оттласне от себе си чак в България.

- Съжалявам, че пропуснахте премиерата във Френския… – казах при изпращането й.

Тя си тръгваше преди да ми е предала тайната на живота  си, а аз никога нямаше да замина за Америка, за да я науча сама. Не исках и да я спра, когато тя официално стоеше на прага на нов нераздвоен живот.

- Няма проблем, сигурна съм, че ще има още покани.-  усмихна се ,- Желая ви щастие! –и затвори вратата на асансьора след себе си.


- Забеляза ли? – каза шефът след като я изпратихме. Може би той също я бе забелязал…

- Кое? Нищо не съм забелязала… – прикрих се. За мен казваше, че съм разсеяна поради младостта си, но този път знаех, че нещо ми бе убягнало.

- Никак не й личи, нали? Каква жизнена и приказлива жена! – засмя се шефът. – Как любовта на съпруга й я е съхранила само! А е на над 70 години!

Текстът е написан за пролетното издания на платформата “София:Поетики” на тема “Америки”, което се порведе на 23-24 юни, 2012. www.sofiapoetics.eu

Ветрило

ръката ти по бузата ми

ветрилото на испанска танцьорка

с игла и конец три нули

пришивам полъха й

полъха й докато отлита

поезията

е киселина в очите
и вода във вените на статуя
оскубала лебедовите си пера
разтопила восъка на епитафии

розов гранатен дъжд
в тила на тишината
един юмрук
удрящ себе си в огледала

кожа

Кожата е предател.
Който ме вижда зад нея, се лъже, че съм облечена.
Който ме вижда по нея, се лъже, че съм гола.

Джем мисли, че сме охлюви

Джем мисли, че сме охлюви. Че оставяме следи като диаманти – само бижутер може да ги различи.
Джем мисли, че сме охлюви. Влачим се по кореми, настъпват ни, мокрим се в тревата – трева има за всички, според Джем. За всички, които искат да бъдат охлюви. Наметнати сме с мантии – една, втора, трета – израстъци на кожата. Понякога протяга пипалата си към мен сякаш се докосва до отвъдното.
Джем мисли, че сме охлюви – асиметрични един без друг и ще паднем. Държи ме здраво по тротоара. Къщите за бъдещите ни деца висят на гърбовете ни.
Джем мисли, че сме охлюви. Но аз  се отскубвам и се втурвам към движението.
Олеква ми. Край мен плисва водовъртеж от бисери и спомени, черупки, огледала, писма, плът.
Гледам очите на Джем сякаш няма друго освен тях.
Джем мисли, че сме охлюви.
Очите на Джем ме гледат като че ли за първи път съм гола. 
И непозната.